Временното затопляне на времето не беше достатъчно да разтопи леда в сърцата ни. Студът дълбоко в душите ни е много повече от -20 градуса. Стената на пашкулите, в които сме се затворили е много по-дебела от ледовете, покрили земната повърхност. Затворени в себе си, тъжни и уморени, потънали в сивота… Това сме ние.
Вечно недоволни, самотни и нещастни. Неоценяващи, неразбиращи никой и нищо. Ценители на „изкуственото”, „модерното”. Забравихме какво е това „щастие”. И не заради времето, не заради кризата – заради самите нас.
Колко от нас, когато се разхождат свободно по улицата се усмихват? Колко от нас насочват погледите си нагоре, към небето? Защо вървим напред, втренчени в тротоара, в ниското, в мръсното. Сякаш нещо ни тежи на плещите. Сякаш нещо ни забива надолу и ни пречи да виждаме, да мечтаем и обичаме.
Оплакваме се от студа, а не забелязваме колко красив е белия сняг. Оплакваме се от горещото време, а не виждаме красотата на зеленината около нас, на красивото небе и пухкавите облаци. Все не може да ни се угоди…
Вече не се поздравяваме по улиците, не се усмихваме. Вместо блага дума можем да чуем поредната псувня… Вместо лъчезарна усмивка виждаме нацупени физиономии. Дори по празниците не се сещаме един за друг както преди. Вече го няма празничния дух, сплотеността на семейството и топлината от обичта на близките ни. Каква обич? Ние освен себе си друго не обичаме, макар че и това е малко спорно…
Самотата е нашият най-верен другар. И все другите са ни виновни. Те не се сещат за нас, те са ни забравили. Ние правим ли нещо по въпроса? Колко пъти се обадихме на далечен приятен, просто за да го чуем как е? Колко пъти потърсихме, хората, които ни липсват? Предоставена ни е възможността да комуникираме по-лесно чрез интернет, телефони, писма… Тъжното е, че забравихме как се общува. Някога, когато нямаше тези „екстри” се намирахме много по-лесно, родителите ни не бяха толкова притеснени къде сме и с кого сме. Спокойствието тогава сякаш беше по-голямо.
Забравихме каква е стойността на приятелството. Останахме само добри познати.
Забравихме да обичаме безрезервно, да се виждаме в очите на някой друг.
Всичко се върти около нас, около собствения ни АЗ и нашите „проблеми”, но въпреки това не ценим дори собственото си здраве.
Животът ни се върти около едни зелени хартийки и тях ако ги няма ние сме нещастни. Само парите имат стойност, нищо друго. Все пак с тях можем да си „купим всичко”.
Питам ви тогава колко струват нашите усмивки, потънали дълбоко в сивота. Питам ви каква е паричната стойност на щастието ни? От къде се купува любовта и приятелството? Колко струва човечността ни? Извинявайте, забравих, че сме в криза…
Надеждата умира последна… Надявам се някога, някъде отново да „виждаме” красивото в заобикалящия ни свят. Надявам се отново да оценяваме малките жестове и да се радваме на малките неща. Надявам се да се усмихваме и да сме щастливи, независимо от обстоятелствата и начина ни на живот. Надявам се да бъдем приятели и да се обичаме.
В духа на Коледния празник искам да ви разкажа една приказка…
Градът на кладенците
Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света.
Градът бил населен с кладенци. Живи… но все пак кладенци.
Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с външния свят).
Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които излизали на повърхността на земята.
Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.
Един ден в града се появила „мода“, която сигурно била родена в някое градче на човеци.
Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си. Не повърхността била важна, а съдържанието…
И така кладенците започнали да се пълнят с предмети.
Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, с идеологически манифести и специализирани списания.
Минало време.
Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им останало място за нищо повече.
Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си…
На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички използвали голяма част от енергията си, за да се разширят и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си…
Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият начин да увеличи вместимостта си бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко, което имал у себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание…
В началото се уплашил от празнотата. Но след това, когато видял, че няма друга възможност, го направил.
Изпразнен от собствеността си, кладенецът започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил…
Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си… намерил вода!
Дотогава никой кладенец не бе намирал вода!
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното – мокрел стените си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността.
Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.
Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно ставали дървета…
Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса.
Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
- Не е никакво чудо – отвърщал Оазиса. – Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща…
В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни…
И също започнал да става по-дълбок…
И също стигнал до вода…
И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града…
- Какво ще правиш, като свърши водата? – питали го.
- Не знам какво ще правя – отговарял. – Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече извира.
Минали няколко месеца преди голямото откритие.
Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях е намерил на дъното си, е една и съща…
Че подземната река, която минавала през единия, напоявала и дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот.
Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.
Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат…
Весела Коледа на всички! Пожелавам ви да отворите душите си, да изчистите умовете се и да дарявате любов с пълни шепи от дълбините на сърцето си! Бъдете щастливи, обичани и обичащи!
Ето, че лятото си замина и идва есента, както и моята носталгия по отминалите моменти. И конкретно за един специален момент или така да го нарека най-хубавият ми спомен от лято 2009, а именно партито на Тиесто. Ех… магически ден беше. Още от самото тръгване се започна. Стоях съвсем самичка на гарата, влакът ми закъсняваше, през 5 минути звънях на perto с притеснението, че ще изпусна влака от Горна за София…
После във влакчето от Търново за Горна няма да забравя колко шантаво намирането ни с djymito… Гарата в Горна и срещата с perto…Забавните моменти във влака, музиката, смеха… Благодаря ви, че направихте пътуването ми толкова приятно. Не усетих кога пристигнахме (във влакчето)
Ииии паметното посрещане на жп гарата в Бургас от моето другарче Йони(Infie) и Краси(SuNfReAk). Такава неземна радост изпитах като ги видях..
Следваше събиране на групата, разходка в морската градина, разходка по кея + транс… I need to feel love (другарче сещаш ли сеJ ). Безбройните телефонни разговори, чакането на групата, ще си кажете отегчителни неща, но сред такива прекрасни хора и най-досадните дейности са приятно изживяване. (бандата)
Пътуването от Бургас до Слънчев бряг.. с другарчето го проспахме почти, но нищо. Като се има напредвид, че ден преди партито не бях мигнала имах нужда.
Пристигнахме в Слънчев бряг и веднага към плажа. Тъкмо течеше приготовлението за грандиозната вечер. Още от тогава се започна със силните моменти. Ех… разходката ни по плажа Йони.. как да я забравя Толкова красиво беше…море,плаж,вълни,залязващо слънце и прекрасно същество до теб…сладки приказки…
Сещам се и за момента, когато Ники(NEO) и компания пристигнаха..ах как чаках този момент (той си знае защо) и буквално си глътнах езика като го видях.. много топла прегръдка,благодаря Ники…
Последва търсене на нещо за хапване, ходене по нужди, уговорки за среща на трансбг, телефонни разговори..напрегната програма…
Сити и презаредени се отправихме към паркинга на Какао бийч, където трябваше да се проведе срещата. Нови и познати лица, прегръдки, целувки, множество снимки… толкова много хора накуп обединени под една кауза – транс музиката. Обичам ви всичките! (трансбг)
Подгряващото парти за Тиесто беше точно на същия паркинг. Специално благодаря на Галин, че ни предостави мелодичен транс от колата си, беше добра подгрявка.
Дойде момента за нареждането на опашката.. толкова дълга опашка не бях виждала.. Доста почакахме докато влезем, може би единствената излагация от страна на Ялта беше това…
Е, влезнахме де. Интересното е, че не ми поискаха личната карта и дори не ми погледнаха декларацията.. странно. Вътре обстановката беше повече от грандиозна, но няма да я описвам има достатъчно нагледен снимков материал.
В началото подгряващия пускаше хаус естествено. Потанцувах си малко, наслушах се на хаус, но в един момент ми писна и реших да видя какво става на входа. Добре, че го направих. До входа на какао няколко колеги и колежки от трансбг раздаваха флаерчета, включих се и аз естествено. Беше изключително забавно. Нагледах се на прически, облекла, хаусърски аксесоари..чудно. Благодаря и на ТеО, без който емоцията от промоутърството нямаше да бъде същата, без конкуренция не е интересно .
Дойде и великия момент… Появяването на звездата – Тиесто. Разпределени по местата, вдигнати на конче с 4-метровия транспарант в ръце аз, Ники(НЕО) и Виленцето… Няма да забравя усмивката на Тайс, когато ни видя, беше зашеметяващо. Тук е мястото да благодаря на Ники, че ме направи част от всичко това.
В началото Тиесто си пускаше слабичко… ще кажеш, че сам се подгряваше. И все пак си беше приятно за слушане. Важното е, че не беше някакъв ужасен минимъл(не го понасям..).
Много ми беше приятно като си танцувахме с Жоренцето (WaXy). С него купона винаги е на макс. С него от A&B още сме си като дупе и гащи J Едно голямо *гуш* за моето змейче.
Чухме и класиките – Reeves Feat. Alanah – Lonely, Tiësto Feat. Christian Burns – In The Dark, Dokmai – Reason To Believe, Tiësto Feat. BT – Love Comes Again, Tiësto – Traffic, Delerium – Silence (DJ Tiësto In Search Of Sunrise Remix), Tiësto – Elements Of Life, Tiësto – He’s A Pirate (Album Version), Tiësto – Adagio For Strings. На всеки един от тези моменти публиката просто избухваше. Маса от хора, гора от вдигнати ръце. Веселящи се, танцуващи хора. Невероятното светлинно шоу от лазерите и прожекторите, морския бриз… Успявате ли да си представите що за красота беше?
И най-силният момент от вечерта за мен – Just be… Тази песен е много специална за мен, по свой уникален начин. Свързана е с много от най-скъпоценните ми спомени. Мечтаех да я чуя наживо. И стана, Тиесто е пусна.. Малко е да кажа, че земята се отвори под краката ми. Имах чувството, че летя. Разплаках се от радост дори.. от еуфория.. Погледнах към небето, рисунки се изписваха по облаците от лазерите, до мен много близки мои хора се размазваха на макс. Имах чувството, че съм в отделна реалност. Все едно бях яхнала мечтите си и кръжах по небосклона.. беше невероятно!
Следващият силен момент от вечерта беше сбъдването на една друга моя мечта..Somewhere inside, танцуващи във водата на фона на прекрасния изгрев… ах, как ми липсват тези моменти… С най-близките ми трансърчета как се кефехме на макс, пяхме с пълно гърло, танцувахме.. Прекрасно беше! Миг от приказка! Никога няма да забравя този ивент и тези хора. Чувствах се жива, чувствах се себе си. Не бях сама. Бях заобиколена от себеподобни. Хора, говорещи моят език и разбиращи моите мисли. Колко много прави музиката… Колко много.
Благодаря ви трансъри, че ви има. Моментите с вас са единственото ми бягство от реалността. Моментите, когато се чувствам себе си и се забавлявам от все сърце. Моментите на моето щастие. Благодаря, че ви има!
И така… плаж, море, приятели, изгрев, готин ди джей, повече от невероятна музика… Нереално беше, нужно ли е да повтарям?
Изморени от танците цяла нощ с една малка групичка се отправихме на плаж към Несебър. Повярвахме пеша, посмяхме се, естествено на фона на транс музичка от нечий телефон. Хапнахме катми и хамбургери в Несебър.. и на плажа Чудничко беше, емоциите бяха големи, водата студена .
Дойде време да се прибираме… Последните мигове заедно и после всеки тръгва по своя път, отново. Нужно ли е да споменавам, че в автобуса от Слънчев бряг до Несебър спах? Мисля че не.. Благодаря на Ванката(INFINITY), че се погрижи сънят ми да бъде още по-сладък (той си знае).
Стигнахме жп-гарата. Там имаше още прибиращи се трансъри. Качихме се на влакчето и трансирахме един вагон. Пак имаше силни преживявания с чернокожи дами и господа, разходки из влака, транс… Нищо, че проспах половината път.
Разделихме се… пак останах сама. Когато стъпих на родна земя(жп-гара Велико Търново) някаква тъга ме обхвана. Приземих се отново на земята. Разбира се, чалгата, която се чуваше на гарата много спомогна за това…
Липсвате ми приятелчета… Ако ви нямаше вас и музиката ежедневието щеше да е повече от сиво… Нямам търпение да дойде следващото парти. Да бъдем отново заедно и да се забавляваме както ние си знаем. Благодаря ви още веднъж за прекрасното изживяване. Благодаря и на Тиесто, че направи невероятното шоу и пусна много любими тракчета.
И така със спомена за лятото ще преживея есента…
п.с. снимки може да намерите във фейсбук – цък както и навсякъде в нета.
ето и малко клипчета:
тук самото начало, дори и транспаранта се вижда
Като заключение ще кажа, че това беше най-доброто парти, на което съм била досега! България досега не е виждала такова нещо! Тиесто показа стил и класа и ни вдигна във въздуха!
Те така моят много скъп приятел Коко Косев предаде щафетата на мен. Правилата са да се отговаря само с „Да“ и „Не“ и да обсъждате питанки по въпросите само в коментарите. Ето ги и моите отговори:
Били ли сте арестувани? Не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? Да
Спали ли сте до 5 следобед? Да
Изключвали ли са ви от училище? Не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? Да
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? Не
Уволнявали ли са ви от работа? Не
Уволнявали ли сте някого? Не
Пели ли сте на караоке? Да
Насочвали ли сте оръжие към някого? Не
Целували ли сте се под дъжда? Да
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? Да
Виждали ли сте някой да умира? Не
Играли ли сте на бутилка? Да
Пушили ли сте пура? Да
Седяли ли сте на покрив? Да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? Не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? Да
Чупили ли сте си кост? Не
Бягали ли сте от училище? Да
Яли ли сте насекоми? Да
Ходили ли сте насън? Да
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? Да
Карали ли сте мотоциклет? Да
Късали ли сте с някого? Да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? Не
Летели ли сте с хеликоптер? Не
Бръснали ли сте си главата до голо? Не
Скачали ли сте от покрив? Да
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? Да
Яли ли сте змия? Не
Участвали ли сте в протест/демонстрация? Да
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? Не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? Не
Участвали ли сте в банда? Да
Показвали ли са ви по телевизията? Да
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? Не
Плували ли сте голи? Да
Правили ли сте шевове на нечия рана? Не
Карали ли сте сърф? Не
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? Да
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? Да
Били ли сте оперирани? Не
Тичали ли сте голи на обществено място? Да
Карали ли са ви с линейка в болница? Не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? Да
Пикали ли сте в храстите? Да
Бягали ли сте от полиция? Да
Дарявали ли сте кръв? Да
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? Не
Яли ли сте крокодилско месо? Не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? Да
Попикавали ли сте се на обществено място? Не
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? Да
Рисували ли сте графити? Да
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? Да
Слагали ли са ви белезници? Да
Вярвате ли в любовта? Да
Били ли сте се? Да
Крали ли сте нещо? Да
Яли ли сте охлюви? Не
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? Да
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? Да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? Не
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? Да
Нападало ли ви е куче? Да
Били ли сте съдени? Не
Предавам щафетата на Snooby , Димитър Димитров и на моята феичка. Интересно ми е да видя вашите отговори на въпросите. Благодаря Ви!
Заслушай се в тишината късно вечерта. Ще чуеш детски плач на изоставено дете или викът за помощ на изнасилено момиче. Погледни навън. Ще видиш пусти и мрачни улици и някое друго измъчено, омършавяло куче. Виж небето. Има ли звезди? Или облакът от смог пречи да ги видиш?
Рано сутринта.. тъкмо се зазорява. Вместо свежа росна трева усещаш ароматът на мръсният въздух. Изгрев? Мне..насреща само мрачни блогове и сиви улици. Гъста мъгла се спуска над града. Няма песен на птичка, няма усмихнати слънчеви лъчи. Пусто е, само някоя друга улична лампа свети.
Вкусна закуска, топло кафе? Кофти.. нямаш време, закъсняваш за работа. Нищо. Едно 3 в 1 от пакетче и нещо от заведението за бързо хранене ще свърши работа.
Ключовете, колата, мобилният телефон, лаптопа. Гледай да не забравиш някоя ценна вещ. А, да, документите за онзи важен доходоносен проект… На входната врата срещаш онзи досаден възрастен съсед. Нали се сещаш, който виждаш всеки ден. Взема си вестника човека, защо да си правиш труда да го поздравиш.
Всички важни инструменти на ежедневието ти са налице. Можеш да потегляш. Вечни светофари, безкрайни задръствания, някоя друга псувня на недоспал шофьор.
Почти стигна, остана само бързата закуска. Днес явно на никой не му е ден. Продавачката отново е намръщена. Гадно лелче, а? Тя май всеки ден е така…
Работа… до болка познати лица, еднотипни физиономии. Вечно недоволният ти шеф, досадната секретарка, завиждащият колега. Твоят скъпоценен отдих – компютърът. Поне там знаеш, че ще намериш приятели и ще бъдеш разбран. Важното е да си намериш занимание до 17.00, да не скучаеш докато си на работа…
17.05 свърши работното време, на път към вкъщи. Сещаш се, че трябва да минеш през супермаркета да си вземеш нещо за вечеря – нямаш достатъчно време да сготвиш… По пътя минаваш през централния парк. Майка бие непослушното си дете. Бездомен алкохолик спи на пейката. Усеща се аромата на трева от близката групичка тинейджъри. Все едно и също всеки ден.
Вземаш си полу-готова храна, нещо енергийно за пиене, което уж да ти даде крила. Пресичаш… за малко да те блъснат. Невнимателни шофьори, кой ли им е дал книжка? Е, ти се размина, но бабичката на следващата пряка нямаше този късмет…
Вкъщи си си, в студеният апартамент. Самотен, както винаги. С вечерята пред телевизора. Отегчено сменяш каналите. Жалко, няма нищо смислено. Или новини – кой умрял, какво бедствие се случило, кой политик как излъгал, или поредната безсмислена латино-американска сапунка. Денонощното порно, което малкият ти братовчед гледа редовно. Ако имаш късмет ще случиш на някоя музикална програма с готини мацки, музика без ритъм и текстове без грам смисъл. Все е нещо…
Хапна, сит си. Да се обадим на приятелите? Хм.. да играем покер? Ще те излъжат пак нещо, може и да се сбиете като последния път. Да излезете на по бира? Пак да те окраде онази проститутка ли? На дискотека… виж, това е вариант. Ще се нагледаш на 14-15 годишни тинейжърки и големи батковци тип свалячи, играчи..
По-добре си остани вкъщи. Разцъкай фейсбук, изтегли си някой тъп американски филм (съжалявам, на смислените им мина времето). Можеш да поразгледаш сайтовете за запознанства, все пак трябва да се лекува някак тази самота…
Сам си между четирите стени. Сам, в една празна стая. Нещо сякаш липсва… Стига си мислил! Време е за сън. Спокойни сънища. Дано детските викове не те събудят и тази нощ. Все пак утре е важен ден. Същият като днешният, но знаеш ли, може да е последен – все пак 2012 наближава…
Имам толкова много любов, тук вътре… искаш ли да ти я дам?
Ще я приемеш ли? Ще и се зарадваш ли? Ще я оцениш ли?
Или ще избягаш? Както всички други… изплашен… недостоен.. незнаещ?
Искаш ли да бъдеш част от моята приказка? Сигурен ли си?
Не е лесно да бъдеш наивен… да бъдеш мечтател.. да бъдеш романтик…
Ще повярваш ли в невъзможното? Ще се бориш ли с настоящето? Ще ме обичаш ли?
Имам толкова много любов, тук вътре… но кой ли я иска?
Ех разстоянието… кой би издържал?
Ще ти стигне ли само 1 моя прегръдка, само 1 моя усмивка, само 1 моя целувка за само 1 миг?
Искам толкова много да ти дам…
Искам да ти покажа магията, красотата на това вълнуващо усещане. Ще дойдеш ли с мен?
Виждам надеждата в твоите очи… толкова си красив… неземен.. приказен.
Остави ме да те гледам… да ти се наслаждавам. Искам да ти дам всичко съкровено, което пазя тук.
Искам да те направя щастлив.. дори и за 1 миг само…
Няма да издържиш… сложно е… чак дори плашещо…
Разстоянието ще те убие – невиждани очи се забравят…
Не би се впуснал в изживяването на една мечта.. нещо глупаво за този свят.
Не би вложил силите си, емоциите си в нещо трудно изпълнимо.. Не би издържал..
Никой не би издържал… само аз…
Остави ме да те гледам, ако не искаш да те обичам… Страх те е, ще избягаш, но не бъди студен…
Искам да усетя вкуса на устните ти, да усетя топлината на докосването ти. Усещаш ли ритъмът на сърцето ми? То бие за теб…
Една недостижима мечта, нали?
Не искам да си мой, аз не те притежавам. Ти си свободен.
Усмихвай ми се, когато ме срещнеш, стига да се чувстваш щастлив. Прегърни ме, ако съм ти липсвала. Хвани ме за ръка, ако искаш да ме усетиш до теб. Целуни ме, ако усещаш гъделичкащото усещане отляво.. точно в този миг…
Знаеш ли, само заради тези мигове живея… Те ме правят истински щастива. Красиво е, магическо, вълшебно.. Виждаш ли го и ти?
Не прави нищо насила, не ме съжалявай. ..Усещаш ли нещо отвътре? Покажи ми го тогава…
Искаш ли да бъдеш моя принц, поне във онзи миг? Ще побягнеш, нали? … Просто ще ме оставиш… както всички други… Сама с моята голяма и самотна любов…
Infie каза: Винаги съм се чудила дали ги има… Ти как мислиш? Има ли ги? Аз уж не вярвах в съдбата, защото един рационален ум не би могъл да приеме, че някъде има дъска и там е написано на всеки какво има да му се случва. Но понякога и тоя същия рационален ум не може да си обясни случващото. Сякаш някои неща се случват в точния момент на точното място… сякаш няма случайни срещи и случайни разговори…
Йоана каза: има неща по-висши от нас.. които не разбираме явно не сме достатъчно „помъдрели“ за да можем да узнаем тайната…
Infie каза: явно да…
но аз понякога се учудвам от себе си…
от една страна ми изглежда детинско и наивно, от друга си мисля… ами ако е вярно…ако наистина това, което усещам е предопределено и ще се случи…
Йоана каза: същите мисли ми минават и на мен през главата… всъщност.. това, което смятам за наивно и детинско и глупаво..е точно истинската, красивата любов..чистото.. невинното въпроса е.. дали има място в този свят, дали има кой да я „види“ и оцени? Дали има истински човек, който да я заслужава? или може би.. защото не е еднотипна, повърхностна, еднообразна както чувствата при всички останали повърхностни, материални и елементарни хора и затова да ми изглежда глупава и наивна? Дали такива хора като мен имат място в този живот? И с тази наивност и глупавост мога да се впиша и да живея нормално? От тук идва и въпроса..ако искам да се „впиша“…та всички се борят за „оцеляване“, аз не искам да „оцелявам“… аз искам да „живея“, а именно в моментите на тази моя „наивност“ аз се чувствам жива… дори и да ме боли след това…Но не може всичко да е само красота и рози нали?… Ако нямаше болка нямаше да го оценя това „наивното“, което се таи в мен…то ме прави жива…и понеже съм оптимист.. се надявам че все ще намеря, някой, който го заслужава и който ще го оцени и ще продължавам да се „влюбвам..“ пък каквото стане….
Важното е да има надежда.. нали така?
Нначе да се считам за „жив труп“…
Above & Beyond… ах прекрасен коцерт, невероятно парти. Събитие, което дълго ще стои запечатано в съзнанието ми.. Да започна от самото пътуване до София.
Тръгнахме в 11.00 от жп гара Горна Оряховица, аз и още 5 трансирани чеда. Ники, Крис, Чочко и Кокала(забравих му името на мъника.. ). Много приятно пътуване. Смяхме се, веселяхме се, играхме белот. Всички очакващи с голямо вълнение първото си транс парти. Пристигнахме в София към 3 и нещо. Там ни чакаше Жорката, усмихнат, лъчезарен. Срещнахме и една моя адашка от Плевен, с която случайно сме пътували в един влак, но кой да предположи… Разделихме се с Търновската група. Те отидоха на разходка по центъра на София, а аз, Жорката и Йони се насочихме към „транс кътчето” на Жорката. Страхотно пре-парти. Хубава музика, хубава компания, беше невероятно. Чувствах се сред „своите”. Хора, с които можеш да си говориш за всичко и знаеш, че ще бъдеш разбран…. Така се „трансирвахме” до към 20.30. След това се насочихме към пилоните на НДК, където трябваше да се срещнем с „трансърската група” от форума trancebg.com. Е, позакъсняхме малко, но това не е важно. Не си бях представяла досега толкова много хора, водени от една страст към музиката, на едно място. Толкова лъчезарни и позитивни хора, с греещи от вълнение лица, сякаш атмосферата беше по-различна, по-слънчева. Ще добавя и че повечето от съфорумците не ми даваха повече от 14 години, но това е разбираемо.. свикнала съм
Запознах се с повечето от присъстващите, направихме си снимки и се тръгнахме да си търсим уютно местенце за „подгряване” и хапване преди кулминационния момент. Сигурно час и нещо сме се скитали, докато намерим свободни места. В крайна сметка се настанихме в един „Латино ресторант, Мачу Пикчу”, близо до самата дискотека „Yalta”. Обслужването беше под всякаква критика. Сервитиорчето се правеше на интересно… На Жорето отказаха да му донесат една проста салата от краставици…. нямало разбириш ли, нищо, че пред съседа му имаше шопска салата. Големи емоции бяха, но цялата дандания не помрачи хубавото ни настроение. Беше изключително забавно.
Към 1 без нещо тръгнахме вече към “Yalta”. За жалост не бях подготвена и нямах документ, заверен от нотариус заради скромните ми 17 години. Признавам беше ми мега притеснено дали ще ме пуснат. Безкрайно благодарна съм на моето „татенце” Жорката, който въпреки всички премеждия успя да ме вкара и който цяла вечер ме гледаше като „писано яйчице”. Страхотен човек, евала му. Самата дискотека да си призная не ми направи особено голямо впечатление. Подгряващият ди джей също..но аз и никога не съм харесвала хаус… Клуба започна да се пълни, ние си денсихме. Към 1 и нещо вече музиката придоби съвсем друг привкус, та чак започна да ми харесва. Страхотно си беше като за подгряване. Точно като да усетиш разликата след появяването на Above & Beyond. Връхният момент… към 2 и нещо.. появяването на самите Above & Beyond. Сякаш някакъв ток премина по тялото ми. Еуфория пълна. Жалко, че бяха само Джоно и Паво.. Тони липсваше както на повечето партита.. Няма да забравя с какво вълнение погледнах Жорето и как се изкефих максимално, че точно пред нас стоеше моят любимец Джоно. Щастието просто беше изписано на лицето ми. Толкова щастлива никога не съм се чувствала..(е поизлъгах малко, но отдавна не съм се чувствала така). В началото сетчето им беше слабичко да си призная, но достатъчно добро, за да ме накара да се кефя на макс и постоянно да си подскачам и танцувам. Кулминационният момент настъпи, когато започнаха да пускат хит подир хит… Вълшебните тракове на Oceanlab… ааааахх Sirens of the sea, тази песничка ме накара да се просълзя просто.. Благодаря и на Краси, че направи този момент още по-незабравим. Контакта на ди джеите с публиката ме шашна. Никога не съм виждала творци толкова много да се раздават и така искренно да се радват. Те го правеха за нас.. и така ни се кефеха. Няма да забравя момента, в който Джоно показа с ръце едно сърчице.. Сякаш нещо се заби в мен. Гледах втренчено и не можех да се осъзная. Култувата песен “Good for me” и невероятният жест, който Паво направи, да покаже на публиката малкото си сладко детенце. Толкова грижовен и любвеобилен баща. Далеч от семейството си и въпреки това, показващ колко много ги обича. Публиката просто избухнахме. Страхотни песнички, страхотна атмосфера. Бях в транс , наистина. Музиката буквално ме накара да я почувствам, да полетя. Искам да вметна, че и грам алкохол не съм близнала и не съм приемала никакви помощни средства под формата на трева, екстази и т.н. Единствено музиката беше моята дрога. Имах усещането, че все едно не съм в България, че все едно съм в някаква отделна реалност. Нямаше ги пиянските изпълнения, които са характерни за „чалга клубовете”. Нямаше ги типичните „курвенски номера”. Хората се забавляваха, скачаха, танцуваха, раздаваха се. Контакта между самите ди джеи и публиката… аххх едва ли някоя чалга певица така би се докоснала до сърцата на феновете си. Беше просто магическо!!! Никога няма да го забравя… еххх.. а като пуснаха великата песен “Satellite” такава еуфория и такова задоволство в публиката. Всички им се кефехме на макс. Кланяхме им се, те също на нас. Някой от трансърите се бяха погрижили да направят невероятен подарък на ди джеите. Тениска в багрите на българското знаме, на която пишеше „Bulgaria loves Above & Beyond”. Такава радост се изписа по лицата на ди джеите… Запознах се със невероятни хора, почувствах магията на транс музиката. Изкефих се на макс дет се вика. Благодаря ви приятели, че направихте това преживяване още по-приятно. Благодаря ви, че споделихте всичко това с мен. Благодаря ви Above & Beyond че сте толкова невероятни, че ни поднесохте този великолепен „дар”. Ах богове на транс музиката… Никога няма да забравя първото си транс парти. Беше ъмейзинг! Надявам се всяко следващо да е все по-хубаво и по-хубаво. И надявам се, Above & Beyond отново да се видим в България! Евала на “Yalta” за поетата инициатива и супер добрата им организация. Не вярвах, че дори в нашата „Чалгария” е възможно да се случи нещо толкова хубаво.
П.с. не искам да говоря колко трудно ми беше следващите дни да „слезна на земята”. Няма да забравя момента, в който слезнах на жп гара Горна Оряховица и чух „благодатната мазна чалгийка” … аххх.. „Добре дошла в Чалгария Йоанче…” На следващия ден като си пристигнах вече във Велико Търново имах мускулна треска на цялото тяло.. тоо от толкова скачане.. Но не се оплаквам.. не бях спала сигурно повече от 30 часа, но екстаза от преживяното все още ме държеше. Странното е, че всеки път, когато гледам клиповете от партито, сълзите просто тръгват… По дяволите, как ми липсва преживяното.. Как ми липсва, този съкровен и истински момент. Там се чувствах себе си, сред своите… А сега.. отново сивотата на ежедневието, отново лицемерните и повърхностни хора.. отново същият сценарий, един и същ сценарий, различни маски.. Очаквам с нетърпение следващото транс парти. Очаквам с огромно вълнение следващата транс форумна среща. Обичам ви!!!
П.с.2 ето и видео материал, предоставен от съфорумците.
– Air for life
– Satellite
– Alone tonight (обожавам я!!!)
– Good for me – Sirens of the sea
Докоснете се до магията Снимки можете да разгледате в профила ми във фейсбук в албума Above & Beyond
.
Чудничко беше, емоциите бяха големи, водата студена 
.
